ДА
СИ СПОМНИМ ЗА ПРОФ. АРХ. ПЕЙО БЕРБЕНЛИЕВ
(1923-1999)
На
24 октомври 2013 в Централния дом на архитекта дружествата на архитектите в
УАСГ и "Архитектурно
наследство"
при
САБ организираха в Централния дом на архитекта възпоменателна вечер по повод 90
години от рождението на проф. арх. Пейо Бербенлиев,
водена
от арх. Николай Тонев.
За
дейността му като изследовател и преподавател, като градител и ръководител на
системата за опазване на наследството
в
страната ни, като директор на ИТИГА при БАН говориха проф. дан арх. Тодор
Кръстев, проф. д-р арх. Младен Панчев,
доц.
дсн арх. Искра Дандолова, доц. д-р арх. Йорданка Кандулкова, арх. Стана
Бозаджиева, арх. Явор Банков и др.
Слово
на проф. Тодор Кръстев
Вълнуващо
е да се съберем тук – тези, които обичаха и уважаваха проф. Пейо Бербенлиев, по
повод 90 години от неговото рождение – на 23 август 1923 в село Богданово.
Писано
му е било да си отиде през 1999, без да дочака новия век. Отиде си тихо и
дискретно. Като че ли така ни напуснаха всички, които посветиха живота си на
опазването на културното наследство: Златка Кожухарова, Никола Мушанов, Златка
Кирова, Вера Коларова, сега Васко Китов… Техният изключителен принос за
българската култура остана скрит в сянката на големия оригинал.
Но
проф. Бербенлиев ни напусна в едно по-особено време. Бе време, когато се
създаваха нови биографии и се дискредитираха стари, когато „утре” трябваше да
започне от „днес”, следователно „вчера” бе без значение. Той не можеше да
разбере това отричане на приемствеността, в която бе вярвал цял живот и която е
в основата на консервационния морал.
Отиде
си огорчен. Една журналистка си позволи грозни и несправедливи думи от които го
заболя. Той бе определен като човек на миналото, на „вчера”, непотребен, дори
вреден… Отречена бе дори най-скъпата му рожба – Националният институт за
паметници на културата.
Нека
днес се запитаме: беше ли проф. Бербенлиев човек на миналото без значение за
бъдещето?
Проф.
Бербенлиев вярваше в една кауза: паметниците на културата са послания от минали
поколения към бъдещите поколения; те само временно са в нашите ръце; наш дълг е
да ги предадем на бъдещите поколения, в тяхната цялост и автентичност, без да
очакваме нищо в замяна.
Той
посвети живота си на тази кауза. Успя ли в тази мисия? Нека да си припомним.
Проф.
Бербенлиев създаде Националния институт за паметници на културата (НИПК) такъв,
какъвто беше в най-добрите си години. Преди това е съществувал малък отдел към
Комитета за култура. Разказвал ми е, как с раница на гръб през 1963 е обикалял
ценностите на България – тези, които е призван да пази. Лесно ли му е било да
убеждава местните величия, самите те със самочувствие за вечност и
непоклатимост, че са само временни собственици на ценностите, които трябва да
бъдат предадени на бъдещите поколения? Разказвал ми е за срещата си с първия
секретар на Партията в Разградски окръг, където върху Абритус тогава се е
изграждал Пеницилиновият завод. Секретарят му е изкрещял в лицето: „Народът
иска не камъни, а лекарства!”…
Въпреки
всичко той успя, като целеустремен директор на НИПК (1963-1973) и по-късно като
зам. председател на Комитета за култура, да превърне Института в мощен
научноизследователски, проектантски, консервационен център от 2000 специалисти,
с 5 филиала, който в своя разцвет работеше по около 300 паметника годишно, даде
статут на защита на 40 000 паметника и в крайна сметка спаси 20 000 от
сигурна гибел и забрава. Става дума не само за спасени светини, но също и за
създаване на българска консервационна школа.
При
това тази школа не бе доморасло, провинциално явление, а отворена към
световната консервация. Проф. Бербенлиев бе един от основателите на
най-голямата международна неправителствена организация за културно наследство –
ИКОМОС (1965); той бе участник в приемането на основополагащия документ на консервацията
– Венецианската харта (1964); близък приятел бе на световни лидери в
консервацията като: сър Плендерлейт, Кореманс, Паоло Мора, Мазари, легендарния
проф. Льомер. Той изпрати десетки млади български консерватори на специализации
в елитни школи в Италия, Белгия, Франция. Благодарение на него, България вписа
7 свои ценности в Списъка на Световното културно наследство (и нито една през
последните 28 години!). През 1996, на 11-та Генерална асамблея на ИКОМОС в
София, 3 години преди да си отиде, той бе щастлив да бъде избран за почетен
член на ИКОМОС и да чуе суперлативи за българската консервационна школа. Поне
това успя да доживее…
Важното
е, че този широк поглед му даде възможност да прозре значението на
териториалния подход към културното наследство (инициира експериментите
Първенец-Храбрино и Благоевград), дори ролята на мултимедиите (възложи
концепция за Аудиовизуален център на българската култура, подпомогна
аудиовизуалната лаборатория към НИПК) и др. Той търсеше връзката между
различните форми на културното наследство и реално се стремеше да поощрява
тяхната симбиоза – един абсолютно съвременен подход. Като зам. председател на
Комитета за култура той отговаряше за областите: Културно наследство,
Библиотечно дело, Пластични изкуства и ги управляваше с ключовата дума
„синтез”.
Приносът
на проф. Бербенлиев за управлението на културното наследство е изключителен.
Днес целият свят все повече осъзнава важността на системите и инструментите за
управление на наследството. Всеки недостатък там, неизбежно е за сметка на
съдбата на реални ценности. Именно на проф. Бербенлиев се дължи фактът, че
принципи на Венецианската харта бяха вложени в Закона за паметниците на
културата и музеите от 1969. Естествено към 2009 този закон бе вече крайно
остарял, но при приемането му той е бил наистина авангарден. Около него, по
инициатива на проф. Бербенлиев, бе създадена логична серия от подзаконови
актове. До голяма степен успехите в опазването на културното наследство се
дължаха на тази разклонена система за управление, която включваше: Комитета за
култура, окръжните дирекции „Културно-историческо наследство”, НИПК и
общинските служби, в единна партньорска мрежа. Това бяха ценни постижения,
които можеха да бъдат използвани, в духа на една приемственост. След промените,
някои, за да печелят политически дивиденти, нарекоха всичко това „геноцид над
културното наследство”. За съжаление, тогава по тази логика НИПК, вместо да
бъде разумно реформиран, бе драстично ударен и изоставен без подкрепа започна
неизбежно да деградира…
За тази
дейност на проф. Бербенлиев бе от голямо значение неговият изследователски дух,
намерил израз в серия от проучвания. Наред с основния му труд „Архитектурното
наследство по българските земи” (1987), нека да си припомним: „Църквата „Св.
Богородица” в Пазарджик” (1962), „Брациговските майстори строители през 18-19
в. и тяхното архитектурно творчество” (1963), Начини на трасиране и
пропорциониране на култовите сгради от Възраждането” (1967), и др. Останаха още
непубликувани трудове, които очакват своите издатели.
Съвсем
логично беше проф. Бербенлиев да посвети своите усилия и в педагогическата
дейност – като преподавател в УАСГ от 1963 до края. Извънредно плодотворно бе
това съчетание: от една страна, бурна дейност в областта на изследването,
реалната практика и управлението на наследството, а от друга – активна
педагогическа дейност. То несъмнено дава възможност да се внушават на
студентите не само познания и респект към културното наследство, но и то да
бъде представяно като жива среда, която изисква конкретни творчески усилия за
опазване и включване в съвременния живот. И не случайно, проф. Бербенлиев бе
инициатор за разкриване към катедра „История и теория на архитектурата” в УАСГ
на една нова дисциплина – специализацията „Опазване на архитектурното наследство”,
която стартира през 1981 с трима студенти в един семестър, а днес обхваща 50
студента, в рамките на три семестъра, включително дипломна работа, с 5
теоретични дисциплини и три практически, с общо до сега около 600 дипломирани
архитекти, чувствителни към културното наследство. Прекрасно е, че днес,
благодарение на щедростта на проф. В. Венков, близък приятел и съратник на
проф. Бербенлиев, стипендия на негово име помага на талантливи дипломанти.
Има
ли тази дейност на проф. Бербенлиев принос за бъдещето? Абсолютно безспорно!
1
Спасените
паметници ще бъдат предадени на бъдещите поколения.
2
Българската
консервационна школа ще има своето развитие чрез усилията на нови генерации
консерватори.
3
Книгите
му както сега, така и в бъдеще, ще служат на поколения студенти и специалисти.
Можем
обаче да си представим цената, която е трябвало да плати за тази дейност в
тогавашния политически контекст, днес абсолютно непознат (за щастие!) на
младите поколения. Той ми е разказвал за мъчителните компромиси, които е трябвало
да направи например за Велико Търново. Пазя стари вестници, които ми е давал, с
негови отчаяни статии, бранещи принципите на Венецианската харта срещу тези,
които са искали да видят Царевец „не такъв какъвто е бил, а такъв какъвто би
трябвало да бъде”… Загубил е битката. Наистина, направил е всичко по силите си,
за да бъде постигната възможна отчетливост между Истина и Хипотеза. Но все пак,
това е било един тъжен компромис. Велико Търново никога няма да има шанса да
влезе в Списъка на Световното наследство. Но трябва ли да укоряваме проф.
Бербенлиев за това, когато и днес виждаме колко е силен този натиск за
изграждане на бутафорни „паметници”, особено когато е подкрепен политически и
финансово (при това, колкото и да е парадоксално, с европейски средства!).
Имах
честта да бъда приеман като приятел от Проф. Бербенлиев, да работя с него.
Всъщност, приех неговата покана, защото винаги около него чувствах дух на
креативност. Всеки казус, свързан с паметник на културата бе преди всичко
творчески и изследователски проблем, а едва след това административен акт.
Спомням си дългите ни размишления в Боянската църква, пред дилемата: дали да
бъде оставен възрожденският таван на късната пристройка или той да бъде
отстранен, за да бъде разкрита средновековната фасада, в целия и блясък. Сега
си давам сметка, че решението му е било вярно. Но я няма Приемната сграда на
Боянската църква, създадена по идея на проф. Бербенлиев, където трябваше да
бъде съхранен и експониран възрожденският таван. Не зная и къде е самият таван…
Вероятно
именно тези качества го правеха обаятелна личност. Да си го припомним, които го
познавахме: висок, слаб, тъмен, с пронизващ поглед и внезапна усмивка. Сам
говореше за себе си: „Аз съм като странджански бурен: сух, тънък и жилав, но с
дълбоки корени, трудно е да го изскубнеш”… С гордост ми е разказвал, как като
малък е пасъл странните странджански свине, които живеят на воля всред дъбовите
гори на Странджа, хранят се с жълъди и е невъзможно да бъдат затворени и
угоявани в тесни пространства.
През
1981 той е написал есето: „Аскетизмът на модерната архитектура”. Но той самият
беше аскет. Преживя тежки катастрофи с търпението на стоик. Спомням си как в
болницата, след поредната катастрофа, той разтвори болничния си халат и със
спокойствието на изследовател ми показа как върху някои от ясно очертаните си
ребра бе нарисувал кръстчета с химикалка – бе уверен, че именно това са
засегнатите ребра, не беше сигурен само кои са пукнати и кои счупени… Той
гледаше на собственото си тяло с очи на консерватор!
Знам,
че ще дойде време, когато извършеното от проф. Бербенлиев ще бъде оценено като
важна част от културната памет на България. Но него вече това няма да го
интересува. Той ще бъде с друго зает…
Все
си го представям как отново с раница на гръб, обикаля ценностите на един друг,
по-добър свят.
Слово
на проф. Младен Панчев
Позволете
ми да доизкажа няколко думи за проф. арх. Пейо Бербенлиев, ненадминатият
директор по опазване на архитектурното наследство, който с право е:
-
Титан на науката за опазване на паметниците на културата в България;
-
Действителен основател и организатор на дейността за опазване на архитектурното
и културното наследство в България;
-
Основател на масовата организация на колективната работа по издигане в култ
опазването на онаследената архитектурна култура;
-
Утвърдител на широкомащабна консерваторска, реставраторска и свързаната с тях
дейност по опазване на архитектурното наследство в България;
-
Създател в общонационален мащаб на Института за опазване на паметниците в
България;
-
Основен теоретик за опазване на архитектурното наследство;
-
Двигател на основната международна дейност, свързана с опазването на
архитектурното наследство в България;
-
Честен, неподкупен и ненадминат творец за висок авторитет на българската
архитектурна мисъл и култура;
-
Създател на огромен колектив, свързан с опазването на архитектурното
наследство;
-
Творец на колектив от труженици с висока ерудиция в последователната реализация
на консервацияна, реставрацията и свързаната с тях дейност
като
архитектите Никола Мушанов, Златка Кирова, Боян Кузупов, Мими Бочева, Здравка
Ганева, Адриана Кантарджиева, Цветана Полихронова,
Младен
Минчев, Вера Коларова, професорите архитекти Стефан Стамов, Тодор Кръстев,
Георги Папагалов, Младен Панчев,
проф.
инж. Веселин Венков, инж. Иван Кочев и безкайната плеяда от трудно изброими
труженици на споменатото дело у нас и в чужбинал
Всички
безкрайно много можем да говорим за огромното дело на проф. арх. Пейо
Бербенлиев,
но в
края на краищата ТОЙ ще остане в историята като крайъгълен камък на делото за
опазване на архитектурното наследство
по
българските земи!
